Спомени за Васил Коцев
Васил Иванов Коцев е български офицер, генерал-лейтенант.
Роден е на 15 април 1922 година в софийското село Скравена. От 1938 година е член на РМС, а от 1948 и на Българска комунистическа партия. Бил е отговорник на ремсовата организация в класа си. През 1941 година отслужва военната си работа. Взема присъединяване във Втората международна война, като получава медал „ За смелост “. След войната става контрольор във Военния отдел на ОблК на РМС в София. От 1948 година стартира работа в органите на Министерството на вътрешните работи. В интервала 1963 – 1965 година работи към отдел „ Военен “ при Централен комитет на Българска комунистическа партия. Влиза в Държавна сигурност и е шпионин в Турция. Между 1973 и 1986 година е началник на Първо основно управление на Държавна сигурност и е най-дългогодишният шеф на Управлението.
Умира при злополука през 1986 година на пътя от Скравена за София.
Васил Коцев има двама сина – Бойко Коцев, посланик, заместник-министър на вътрешните работи 2001 – 2007 година, дипломат в Москва след 2012 година, и Емил Коцев – някогашен изпълнителен шеф на държавната компания „ Техноекспортстрой “, нещатен чиновник на ДС (оперативен служащ на публични начала – ОРОН) с псевдоними „ Еди “ и „ Витя “.
Започвам “спомените” си за “бай Васил” – ген. лейт. Васил Иванов Коцев, с дребното публична информация, която всеки консуматор на интернет може да открие в Уикипедия за този огромен Човек и Професионалист.
Както се вижда от справката, след по-малко от три години може би някой ще се сети, че стават 100 години от неговото раждане (материалът е писан през 2019 година).
А нека!
Защото в действителност е много чудно, че излязоха записки на доста негови сътрудници и книги, отдадени на “Големите български разузнавачи”, а за най-дългогодишния и сполучлив началник на българското външнополитическо разузнаване, сякаш не се сещаме. Дали е инцидентно, или е резултат на някои не изключително положителни черти в нашата народопсихология, може да се спекулира, само че няма да тегля тази струна.
Признавам, че се пипвам да пиша за бай Васил със съществени съмнения. Правя го не толкоз воден от откровените си усеща на почитание към по-малкия му наследник Бойко Коцев, който ме помоли да го направя за подготвяние от него алманах за баща му, а от дълбокото разбиране, че това би трябвало да се направи. Защото и аз мисля като античните римляни: “Казаното отлита. Написаното остава!”
Колебанията идват от това, че персоналните мемоари несъмнено имат доза субективизъм и във времето могат да сложат килнат отпечатък върху най-точното отразяване на истината за събития и персони.
Втората сериозна причина е, че аз в никакъв случай не съм се чувствал непосредствен и още по-малко другар с бай Васил. За мен той постоянно е бил “шефът”, ръководителят с огромен и потвърден позитивен опит и процедура. Дори в моменти, в които мнението ми се е разминавало с някои негови решения, не съм ги поставял под подозрение. И в множеството случаи се е оказвало, че той е бил прав.
В своите мемоари ще се въздържа от персонални оценки и превъзнасящи епитети. Просто ще опиша няколко съответни случаи, в които съм бил един от участниците.
Ще стартира, следвайки хронологията на контактите ми с ген. Коцев.
Работата ми в българското разузнаване – Първо ръководство стартира през 1966 година, откакто бях “отработил” три години в IV-то, Техническото ръководство на Министерство на вътрешните работи. При това започнах и първите 13 години работих по линия на научно-техническото разузнаване.
От справката на Уикипедия се вижда, че ген. Коцев се връща като шеф на Първо главно управление (на ДС) през 1973 година, а до 1976 аз към момента работя по линия на Научно-техническо разузнаване, за което дава отговор Иван Иванич – заместител на бай Васил. На процедура през целия този интервал аз нямам стеснен длъжностен контакт с ген. Коцев. Но стана по този начин, че през май 1973 година, малко откакто той бе поел кормилото на българското разузнаване, получих персонално от него най-високата си “награда” в цялата ми трудова кариера. Това постави началото на персоналния контакт, само че за това малко по-късно.
През 1977 година започнах работа по линия на външно-политическото разузнаване и започнах подготовката си за резидент в Съединени американски щати. Оттогава датира и по-тесния ми длъжностен контакт с началника на разузнаването, само че до завръщането ми от Съединени американски щати – 1981 година - прекомерно епизодичен – при завръщане в отпуск и преди тръгване.
Истински непосредствен и регулярен контакт стартира след окончателното ми завръщане през 1981 година и то по един много непредвиден за мен метод.
Ден-два след кацането в София, някъде към края на август 1981 година, бях в кабинета на ген. Коцев.
Посрещна ме с изненадваща вест. Съобщи ми, че неговото персонално мнение и мнението на управлението на Управлението е било да поема работата на задокеанското направление. Докладвал е предлагането на министъра Димитър Стоянов, само че неговата реакция прекомерно изрично била да поема информацията и разбора (И&А). Казал е, че персонално ще ми заяви новината и надлежно ни чака в кабинета си.
Няма да влизам в детайлности, само че срещата, която последва, към момента ме кара да се запитвам случило ли се е. А повода е, че Стоянов ми заяви желанието си да ме направи заместител на разузнаването и да давам отговор за И&А, а аз отхвърлих. Започнах да потвърждавам, че ще бъда доста по-полезен на остарялата ми позиция – заместител на Научно-техническо разузнаване или в работата по оперативните посоки. Благодарих за доверието и високата служба, която се предлага, само че много ясно демонстрирах какво ме влече. И както се споделя, “насадих бай Васил на патешки яйца.” Защото идващия министерски въпрос, с много ядосана интонация беше: “Казали ли сте на Бояджиев за моето желание?” И ген.Коцев ще не ще трябваше да си “признае”.
Знаете, че в едно военизирано министерство единоначалието е главен принцип и закон. Димитър Стоянов можеше да завърши диалога с едно “Изпълнявайте!”, само че това не бе особено за неговия жанр на управление. С много по-спокоен звук той разпореди да карам натрупалата ми се през годините отпуска, подреди със брачната половинка да минем през санаториум на Министерство на вътрешните работи, с цел да укрепим здравето след многогодишния стрес. След това да почивам, само че да употребявам времето и да изложа вижданията си за това по какъв начин би трябвало да се провежда информационно-аналитичната активност в българското разузнаване, с цел да бъде на равнището на оперативните резултати и чак по-късно ще се върнем на диалога къде ще продължа трудовата си активност.
Министър Стоянов се оказа добър психолог.
Разсъжденията ми за това по какъв начин би трябвало да наподобява модерното разузнаване се разпростяха на 50-60 страници. Имаше някои толкоз фантастични оферти, че нямаше късмет да се одобряват. Поне по този начин си мислех.
Само един образец.
Тръгнах от непризнатия публично факт, че информационно-аналитичния отдел (VI-ти) на процедура беше “наказателната рота” на разузнаването. Нямаш вербовки, нямаш осезателни резултати в работата си в оперативните отдели, скарал си се с директните началници, доста приказваш и така нататък изхвърчаш и се озоваваш в “Шести”. И никакъв късмет да се върнеш на оперативна работа и да попаднеш още веднъж “на фронта”.
Какво предлагах?
В структурата на отдела трябваше да се появят нови звена и в допълнение нов щат от 15-16 индивида. Предлагах управлението на “Шести” да получи право на първи избор всред проучените претенденти за назначение.
И редица други “фантасмагории” във връзка с фрагментите, тяхното напредване и развиване, нови форми на работа и оценка на резултатите и така нататък
Разбира се, спазвайки йерархията, връчих “съчинението” си на ген. Коцев. Той го пусна на заместниците си и за огромна моя изненада получи утвърждение и съвсем никакви бележки. И откакто престоя към седмица на бюрото на министъра, той още веднъж ни привика.
Този път, откакто имах поддръжка на директните си началници, към този момент нямах предпочитание да оставя някой различен да осъществя вижданията ми. Министър Стоянов сложи едно огромно ДА на заглавната страница, връчи ми назад създаването, а на шефа разпореди: “Василе, желая да осигуриш цялостна поддръжка за реализирането на тези предложения”.
На идващия ден излезе и заповедта му за назначението ми като зам.-началник на разузнаването.
През май 1982 година аз за първи път бях член на българската делегацията на Московското заседание на братските разузнавания.
В една от паузите ген. Васил Коцев ме показа на шефа на съветското разузнаване ген. Владимир Крючков като новия началник на информацията и разбора. При това добави с усмивка и комизъм, че ми е даден подобен мандат за промени, че в случай че го осъществя, те ще би трябвало да се учат от нас.
Реакцията на Крючков беше мигновена и непредвидена. Извика ген. Николай Леонов – началник на тяхното ръководство за разбор и със съществено закачлив звук разпореди: “Николай, знам че след две седмици имаш среща с ген. Нуриега в Панама. Преди това отиди до София за няколко дни да видиш какво са тръгнали да вършат българските другари в твоята област. Ген. Коцев споделя, че ще би трябвало да се учим от тях.”
Така и стана.
Леонов дойде един ден след нашето връщане в София и в продължение на няколко дни коментирахме, обсъждахме и спорихме по концепциите, които бях изложил в моето виждане за министъра на вътрешните работи.
Ще прибавя единствено, че доста години след този случай, през 2000 година ген. Леонов написа на първа страница на общата ни книга “Разузнаването”: “Дорогой Тодор! Когда-то, я пытался чему-то учить тебя, а теперь с удовольствием учусь у тебя!”
* * *
Един от най-впечатляващите случаи в работата ми с директно присъединяване на ген. Коцев е обвързван с нашите дейности преди, по време и след интервенцията на Съединените щати против Либия “Елдорадо каньон”.
Има напълно съответна причина да опиша този случай. А тя е, че мои сътрудници в свои мемоари и издадена от тях книга приписват всичко направено на различен началник и изобщо не загатват Васил Коцев. А от началото до последното наше решение и деяние по тази история той е и създателят, и изпълнителят, и координаторът, и контрольорът, и отговарящият персонално за всяко едно деяние.
Като встъпление би трябвало да загатна, че все още на описваните събития българското разузнаване имаше извънредно значим и затова и извънредно конфиденциален източник на документалана разследваща информация. Васил Коцев е имал директно отношение към неговото основаване и потребление още от интервала на директната си оперативна работа и много преди да стане шеф на Първо основно ръководство. Като началник на разузнаването той беше директният адресат на тази информация и по негово разпореждане аз като началник на звеното за информация и разбор бях единствения с достъп до истинските документи. И мое персонално обвързване и отговорност беше обработката на тази документи, нейното обезличаване и потребление в осведомителни информации, които с подписа на Коцев и министър Стоянов стигаха до двама-трима държавни мъже – Първия – Тодор Живков, външния министър Петър Младенов и от време на време и военния министър ген. Добри Джуров. Тогава прецизно се спазваше правилото “Необходимост да се знае” и не натоварвахме държавните ръководители с информация, която нямаше директно отношение към техните отговорности. Друго предписание беше и разпореждането на министъра Димитър Стоянов настоящите информации за Тодор Живков да не надвишават една и в редки случаи една и половина страници. Разбира се, в съответни случаи това предписание можеше да бъде нарушено. Васил Коцев беше наясно, че обработката на информацията от този източник вършех персонално и нормално по късна доба, откакто бяха отпътували информациите от другите източници до своите получатели. А за тяхната подготовка се трудеха няколко десетки други готови осведомителни служащи, само че по този начин или другояче, цялата тази продукция минаваше още веднъж през мен и през шефа, който единствен имаше право на автограф преди да се появи и подписът на министъра.
Сега няколко думи за самата интервенция “Елдорадо каньон”.
* * *
Секретен сътрудник от осособена значимост!
СПРАВКА
за операцияЕлДорадоканьон
с предложение за подготовка на информация за полк. Муамар Кадафи
Операция Ел Д орадо каньон ( Operation El Dorado Canyon ) е кодовото име на военна интервенция на Съединени американски щати срещу Либия, планувана за през април 1986 година, в отговор на либийските дейности в залива Сидра и обвиняванията на Съединени американски щати към Либия в поддръжка на междунаро дния тероризъм.
Предпоставки
След поредност от терористични актове, през януари-март 1986 година Военноморски сили на Съединени американски щати (USN) организират демонстративни маневри в залива Сидра, при които се стига до въоръжен конфликт сред Съединени американски щати и Либия. След този конфликт на 2 април 1986 година на борда на аероплан на американската самолетна компания TWA над Гърция избухва бомба, която убива четирима американски жители, а на 5 април е осъществен бомбен атентат в дискотеката Ла Бел в Западен Берлин, при който умират двама американски военнослужещи и турска сервитьорка, ранени са 229 души. Съединени американски щати афишират, че и двете терористични акции са проведени от либийското разузнаване, а гърмежът в дискотеката става непосредствения мотив за военната интервенция.
Планиране и подготовка
Възможността за въздушен удар против Либия е обсъждана още през октомври 1985 година, когато е извършено обучение, при което е симулирана офанзива на либийско летище от самолети F-111Е от базата Апър Хейфорд в Англия. Обмисляна е даже опцията за привличането за сходна офанзива на свръхсекретните към момента F-117, само че след това тази концепция е изоставена.
Веднага след бомбения атентат в Западен Берлин стартира подготовка на действителна интервенция, условно наречена „ ЕлДорадо каньон “, предвиждаща нанасянето на въздушен удар по либийски обекти със силите на USAF (US Air Force) и USN (US Navy). За по-голяма сигурност е решено офанзивата да се състои единствено от една ударна вълна. Преценено е, че най-подходящите за осъществяването на сходна интервенция самолети на USAF са тактическите изтребители F-111F, основани в Англия. За директно присъединяване в удара са привлечени 18 F-111F от 48 TFW от база Лейкънхийт и 4 самолета за РЕБ EF-111 от база Апър Хейфорд.
Тъй като Италия , Испания и Гърция отхвърлят да дават свои бази за осъществяването на интервенцията, а Испания и Франция — да дават въздушното си пространство за прелитането на бойните самолети, се постанова да се възнамеряват направления, които заобиколят Пиренейския полуостров от юг, да завият над Гибралтарския пролив и да продължат на изток-югоизток над Средиземно море към задачите си.
За реализирането на този надалеч по-сложен полет са привлечени огромно количество самолети-цистерни от видовете KC-135 и KC-10А.
Предвижда се въздушното прикритие на самолетите на USAF да бъде осъществено от флотски изтребители F-14 от самолетоносачите “Корал Сий”и “Америка”, намиращи се край либийските крайбрежия. На ударните самолети на флота A-7E и F/A-18 е предоставена задачата по подавянето на средствата за Противовъздушна отбрана на Либия, а A-6E би трябвало да нанесат удари по земни цели.
Избрани са пет цели за нанасяне на удар. Три от тях са в региона на Триполи — казармите Баб ал-Азизия , базата за подготовка на бойни плувци Мурат Сиди Билал и военния бранш на летище Триполи — те би трябвало да бъдат атакувани от F-111F на USAF. Другите две цели са в региона на Бенгази — казармите ал-Джамахирия и летището Бенина — те са цел за А-6Е на USN.
* * *
На базата на тези и на данни от други източници, допълващи и потвърждаващи данните от главния документален източник, изготвих в подобаващ тип прикриваш истинските източници обезличена информация в много скъсен размер, която предлагах да стигне персонално до Кадафи, свеждайки до най-малко вероятните междинни звена и медиатори.
Знаех (неофициално), че “шефът”, ген. Васил Коцев, има всекидневен действен контакт с шефа (или един от заместниците) на иракското външно разузнаване и че няма други директни канали за контакт с либийците. Докладвайки плана на информацията за идната интервенция, показах мнение, че доколкото плануваните бомбардировки ще доведат до редица жертви и измежду цивилното население, има място, водени от чисто хуманни правила, да предупредим либийците за това, което ги чака. И че евнтуално това би могъл да направи персонално началникът посредством своя контакт с иракчанина.
Ген. Коцев отхвърли концепцията за иракската връзка. Подчерта опасенията си, че в случай че не се употребява обезпечен и сигурен канал има сериозна възможност информацията да стигне до Ленгли (щаб квартирата на Централно разузнавателно управление на САЩ – Централното разследващо ръководство на САЩ) и това да докара до тежки последствия за България във външната политика на Съединени американски щати.
Знаейки, че имам добър персонален контакт с външния министър на България от мандата си като консултант в Постоянното посланичество на Народна република България при Организация на обединените нации в Ню Йорк и резидент на Първо главно управление (на ДС) предложи персонално да срещна Петър Младенов със справката и предлагането да осведомяваме Кадафи. Вдигна телефона (правителствената ВЧ връзка) и в диалога си с Петър Младенов (между другото те бяха на “Петре” и “Василе”) му сподели, че потеглям с информация, която би трябвало да види. Очевидно макар всички уверения за сигурността на ВЧ връзката, той не й се доверяваше напълно и диалозите му постоянно бяха съобразени с това. Спомена, че ние не разполагаме с директен контакт до Кадафи.
Петър Младенов ме одобри незабавно.
Първата му реакция след прочитането на информацията бе да вдигне ВЧ-то: “Василе, този път надминахте себе си! Някой ще реши, че имате източник на най-високо равнище в Генералния щаб на Щатите.” Последва запитване: “Руснаците знаят ли информацията?” Очевидно, откакто получи негативен отговор, напътствието бе данните да стигнат непосредствено до Кадафи като наша информация, а не през Москва. И продължи, че той има своя директна връзка, посредством която може да се реализира предаването.
Какъв е бил каналът си остана загадка на Петър Младенов и Васил Коцев. Но по този начин или другояче, с висока възможност и от обособени несвързани информации позволявам, че това е бил италианския министър председател Бетино Кракси, с който Петър Младенов имаше добър персонален контакт.
Друг значим миг от този случай е обвързван с спомагателните сделки сред Петър Младенов и ген. Коцев. За тях научих в диалог с бай Васил и бяха доказани от последвалите събития.
Младенов предлага в подобаваща форма и в избрани граници да се осведоми българския дипломат в Триполи Филип Ишпеков за предстоящата интервенция и да се инструктира за ограниченията, които би трябвало да предприеме за предотвратяване състава на посолството. Младенов изключително съществено слага въпроса за активизиране на целия български медицински състав в Либия и при положение на такова нахлуване да се яви на работните си места и да бъде в дейна помощ на либийските лекари. За задачата предлага да извика Ишпеков в София (поводът е идният конгрес на БКП) и управителен представител на Първо главно управление (на ДС) да организира нужния диалог. “Инструктажът” е извършен в действителност в коридорите на Конгреса от заместника на ген. Васил Коцев – ген. Владо Тодоров.
Посланик Филип Ишпеков се оправя отлично с дадените му инструкции. При бомбардировките всички български медицински фрагменти са в лечебните заведения, за разлика от техните полски и филипински сътрудници.
Тука неизбежно поражда въпросът, за какво Кадафи разреши и даже инициира историята с нашите медицински сестри и чудовищните обвинявания против тях?
Аз бих показал две аргументи.
Първата е, че по това време българското разузнаване беше “прибрано” от Либия и нямаше нито в Триполи, нито в София държавни мъже, подготвени да припомнят на Кадафи, че ние сме му спасявали живота.
Не единствено това.
Българският министър-председател по това време, Иван Костов, даже си разреши обществено да допусне, че нашите медици може и да имат виновност!
А втората причина беше, че Кадафи приемаше “нова България” като нещо друго от България, на която трябваше да бъде признателен. И той много намерено беше декларирал пред почитан български политик, че у нас се води “несправедливо преследване” против неговия “добър приятел” Тодор Живков.
Но това е друга тематика.
А по какъв начин се развиха действителните събития?
Провеждане на интервенцията
“ЕлДорадо каньон” стартира на 14 април 1986 година в 17:45 h, когато от базата Милдънхол започват първите шест летящи танкера КС-135, последвани от други. Ударните F-111 изхвърчат в интервала 18:10—18:36 h и поемат по предначертания курс. В 22:30 h стартират да изхвърчат и палубните самолети от самолетоносачите.
Бойните дейности стартират в 23:45 h, когато ударните А-7Е на USN, след приближаването си към региона на Бенгази ниско над морската повърхнина, се издигат на височина над 100 m, с цел да предизвикат включването на радарите на либийската Противовъздушна отбрана. Веднага откакто либийските радари са засечени, по тях са изстреляни няколко антирадарни ракети от А-7Е, последвани от ракетите на идващите ги F/A-18. По този метод е отворен пътя на щурмовите самолети А-6Е, които нападат задачите си към 00:01 h.
Почти по едно и също време с офанзивата на задачите край Бенгази, самолетите EF-111 стартират да „ забиват “ РЛС към Триполи, а ударните F-111F прелитат на височина 60 m и скорост 600 km/h морския бряг над либийска територия в 00:01 h и, разграничени на три групи от по 6 самолета, се насочват към задачите си. Първо са ударени казармите ал-Азизия. Атаката е изцяло непредвидена, само че либийската Противовъздушна отбрана бързо се съвзема и открива гневен огън (продължил 2 h след края на удара). Трите групи общо взето поразяват задачите си (има два отхвърли на въоръжението), само че четвъртия аероплан от групата, атакуваща ал-Азизия, посрещнат от мощния огън на зенитната артилерия, не улучва и бомбите му нанасят вреди на цивилни здания, измежду които посолствата на Австрия , Франция (отказала въздушен кулоар за американските самолети) , Иран и Швейцария . (Сигурно си заслужава да си напомним по какъв начин при бомбардировките над Белград “по грешка” две ракети “Томахоук” удариха посолството на КНР - Централно разузнавателно управление на САЩ дало на Военновъздушни сили “стари карти”)
След бомбардировката самолетите се насочват към Средиземно море, където при прелитането на бреговата линия един F-111 от първата група се взривява във въздуха, евентуално изумен от средствата за Противовъздушна отбрана. По противоположния път различен F-111 каца наложително в Испания, заради проблеми с мотора, допустимо е също да е обиден от противовъздушния огън. Останалите самолети наред кацат в базите си в Англия в интервала 5:45—6:30 h локално време.
Авиацията на USN не понася никакви загуби — последните F/А-18 кацат на палубата на самолетоносача Америка в 0:53 h[7], а ударните А-6Е се завръщат към 01:00 h.
Резултати от интервенцията
Съединени американски щати декларират, че като цяло задачите на интервенцията са реализирани. Те губят един аероплан, чийто екипаж от двама души умира.
Освен загубите в техника, либийските жертви се правят оценка на към 60 убити военни и цивилни. Либийският водач Муамар Кадафи не пострадва при офанзивата. Смъртта му не е измежду публично оповестените цели , (но няколко бомби падат върху резиденцията му, умира осемнайсетмесечната му осиновена щерка Хана, а години по-късно държавният секретар Хилари Клинтън като прероден Гай Юлий Цезар, когато й рапортуват за линча над Кадафи, вместо известното “VINA, VIDI, VICI” декларира “Дойдох, видях и той умря!”)
Според някогашния италиански министър-председателДжулио Андреоти и Абдел Рахман Шалкам (външен министър на Либия в интервала 2000-2009 г.), той е предизвестен от тогавашния министър-председател на Италия Бетино Кракси за идната офанзива и съумява да се укрие . ( По всяка възможност това е бил каналът, които е употребявал Петър Младенов, с цел да прати информацията . Важното е, че Кадафи тъкмо е знаел от кого идва информацията. Това се удостоверява от най-малко три обстоятелството – заявката на Кадафи по либийското радио сутринта след нападението – “Американците желаеха да ни изненадат, само че една братска страна доста преди този момент ни бе предупредила”; срещата му с българския дипломат Филип Ишпеков в държавния бункер сутринта след атаката; либийския боен транспортен аероплан на летище София, за който ще стане дума по-късно.)
Последствия
Реакцията на Либия
На идващият ден след ударите (16 април) Либия изстрелва няколко ракети Скъд по база на американската брегова защита на италианския остров Лампедуза, които прелитат над задачата си и падат в морето.
Муамар Кадафи декларира, че е извоювана „ грандиозна военна победа над Съединени американски щати “, а казусът е употребен, с цел да се преименува публично страната във Велика социалистическа национална Либийска арабска джамахирия. Либийската страна упреква Съединени американски щати в надменност, самозабравяне от мощта си и блян към международна доминация.
Реакцията на интернационалната общност
На 20 ноември 1986 година Общото заседание на Организация на обединените нации приема резолюция 41/38, която осъжда въздушния удар против Либия, обявявайки го за нарушаване на Устава на Организация на обединените нации и на интернационалното право. Атаката е остро наказана и от Движението на необвързаните страни, Лигата на арабските страни и страните от социалистическия лагер. Съветският съюз реагира доста внимателно, макар че се причислява към обвиняванията в експанзия, — по това време напрежението в интернационалната конюнктура доближава сериозно високи равнища, което не е в съветски интерес и по тази причина Съюз на съветските социалистически републики на практика се лимитира единствено с анулацията на заплануваното посещаване в Съединени американски щати на външния министър Едуард Шеварднадзе.
Априорно знае се, че по принцип най-близко до дипломацията стои външно-политическото разузнаване. А професионално най-общи характерности има в специалностите на дипломата, журналиста и разузнавача.
До огромна степен разузнаването е дипломация с друга палитра на употребяваните средства. И не е изненадващо, че в някои страни разузнаването е директно обвързвано или подчинено на външнополитическото ведомство.
България не е нещо по-различно. И доколкото външно-политическото разузнаване би трябвало да работи в синхрон с държавната външна политика, просто е наложително неговата активност да се организира в цялостна съгласуваност с Министерство на външните работи и в множеството случаи на равнището на неговото управление и персонално с министъра на външните работи.
Генерал Васил Коцев постоянно се е управлявал от тези условия в връзките сред ръководеното от него ведомство и Министерството на външните работи. Определено помагаше и фактът, че имаше близки персонални връзки както с министър Петър Младенов, по този начин и с неговите заместници, началници на отдели и посланиците на България в страните, в които беше показано нашето разузнаване. И едно от строгите му условия към резидентите и оперативния състав зад граница е било да са изрядни в осъществяване на условията на съответното прикритие.
А в този момент една радостна история, която стана известна с шеговитото заглавие за това “Кой изяде портокалите на разузнаването?”
Седмици или месец след описаната интервенция българското въздушно пространство е нарушено от либийски транспортен аероплан, който желае позволение да кацне на летище София. Държат го да кръжи край София, до момента в който казусът се рапортува до Генералния щаб на Българска народна армия и персонално на министъра ген. Добри Джуров. В последна сметка позволение е обещано. Самолетът каца и се оказва, че е претрупан с портокали, изпращани по разпореждане на “Полковника” като подарък за външно министерство.
Министерство на външните работи получава пратката и управлението, без да е наясно по каква причина се получава този “дар”, взема решение да се разпредели по профсъюзна линия за целия състав – дипломатически, административен и механически на Министерството. И в края на работния ден всички чиновници си потеглят с найлонови торбички, цялостни с портокали – по това време към момента дефицитни по магазините.
Близък другар от профкомитета на Министерството ми заяви по телефона новината и незабавно ми стана ясно какъв е мотивът за този “подарък”. Моментално бях в кабинета на началника и го осведомих какво се случва с “нашите” портокали.
Генерал Коцев подвигна ВЧ-то и последва съвсем буквално следния диалог:
“Абе Петре, твойте хора с непозната пита помен вършат! Защо ни ядете портокалите?”
Очевидно Петър Младенов стартира да се извинява и да дава обещание, че схваща, че остават в дълг и ще намерят метод да ни компенсират. Разбира се, целият диалог беше съпроводен с съвместен смях. А казусът остана в историята като питането: “Кой изяде портокалите на разузнаването?”
На финала ще споделя това, което излиза от обсега на чисто служебните взаимоотношения и има най-вече персонален темперамент.
Както към този момент загатнах, най-високата премия, която съм получавал в цялата си трудова кариера, не е била медал, грамота, покачване, признателност или някаква друга форма на самопризнание.
Това беше персоналното решение на военачалник Васил Коцев да ми разпореди през май 1973 година и в годините по-късно да бъда “спътник” на шпионина на ХХ век Ким Филби при неговите визити в България.
Цялата история за това по какъв начин вследствие на решението на бай Васил се роди едно вечно запаметяващо се другарство с тази разследваща легенда съм описал в детайли в книгата си “Ким Филби – Шпионинът – Човекът”, която излезе през 2012 година – стогодишнината от рождението на Ким, на български, съветски и британски език.
Няма да я разказвам отново.
Това, което не съм направил в тази книга, желая да направя в този момент, доста години откакто бай Васил ни е напуснал, а аз нямах опцията да го направя, до момента в който беше тук.
БЛАГОДАРЯ ти, други генерал-лейтенант Васил Коцев, че възлагайки ми тази отговорност, ти ме награди с най-високото професионално отличие – дружбата с един извънреден човек. А непосредствения контакт с Ким Филби беше съпроводен и с много случаи на непосредствен персонален контакт с двама огромни български разузнавачи – генералите Васил Коцев и Стоян Савов. За мен остават незабравими срещите край Пампорово, на хижата “Момчил Юнак”, на Паметника на илинденци и преображенци, в София, във Велико Търново, в Созопол, на Слънчев бряг. Вие бяхте най-близките му български другари, а това ми даде опция да се срещна и с вашите фамилии.
БЛАГОДАРЯ!
Къщата, в която е живял Ким Филби като резидент на британското разузнаване в Истанбул на брега на Босфора. Снимката е подарък от ген. Коцев на “Шпионина на ХХ век”
Стоян Савов, Руфина Филби, Ким Филби, Ангелина Коцева, Мая Савова, Васил Коцев
Савов, Вълчева, Пухова-Филби, Ким Филби, Савова, Коцева
Роден е на 15 април 1922 година в софийското село Скравена. От 1938 година е член на РМС, а от 1948 и на Българска комунистическа партия. Бил е отговорник на ремсовата организация в класа си. През 1941 година отслужва военната си работа. Взема присъединяване във Втората международна война, като получава медал „ За смелост “. След войната става контрольор във Военния отдел на ОблК на РМС в София. От 1948 година стартира работа в органите на Министерството на вътрешните работи. В интервала 1963 – 1965 година работи към отдел „ Военен “ при Централен комитет на Българска комунистическа партия. Влиза в Държавна сигурност и е шпионин в Турция. Между 1973 и 1986 година е началник на Първо основно управление на Държавна сигурност и е най-дългогодишният шеф на Управлението.
Умира при злополука през 1986 година на пътя от Скравена за София.
Васил Коцев има двама сина – Бойко Коцев, посланик, заместник-министър на вътрешните работи 2001 – 2007 година, дипломат в Москва след 2012 година, и Емил Коцев – някогашен изпълнителен шеф на държавната компания „ Техноекспортстрой “, нещатен чиновник на ДС (оперативен служащ на публични начала – ОРОН) с псевдоними „ Еди “ и „ Витя “.
Започвам “спомените” си за “бай Васил” – ген. лейт. Васил Иванов Коцев, с дребното публична информация, която всеки консуматор на интернет може да открие в Уикипедия за този огромен Човек и Професионалист.
Както се вижда от справката, след по-малко от три години може би някой ще се сети, че стават 100 години от неговото раждане (материалът е писан през 2019 година).
А нека!
Защото в действителност е много чудно, че излязоха записки на доста негови сътрудници и книги, отдадени на “Големите български разузнавачи”, а за най-дългогодишния и сполучлив началник на българското външнополитическо разузнаване, сякаш не се сещаме. Дали е инцидентно, или е резултат на някои не изключително положителни черти в нашата народопсихология, може да се спекулира, само че няма да тегля тази струна.
Признавам, че се пипвам да пиша за бай Васил със съществени съмнения. Правя го не толкоз воден от откровените си усеща на почитание към по-малкия му наследник Бойко Коцев, който ме помоли да го направя за подготвяние от него алманах за баща му, а от дълбокото разбиране, че това би трябвало да се направи. Защото и аз мисля като античните римляни: “Казаното отлита. Написаното остава!”
Колебанията идват от това, че персоналните мемоари несъмнено имат доза субективизъм и във времето могат да сложат килнат отпечатък върху най-точното отразяване на истината за събития и персони.
Втората сериозна причина е, че аз в никакъв случай не съм се чувствал непосредствен и още по-малко другар с бай Васил. За мен той постоянно е бил “шефът”, ръководителят с огромен и потвърден позитивен опит и процедура. Дори в моменти, в които мнението ми се е разминавало с някои негови решения, не съм ги поставял под подозрение. И в множеството случаи се е оказвало, че той е бил прав.
В своите мемоари ще се въздържа от персонални оценки и превъзнасящи епитети. Просто ще опиша няколко съответни случаи, в които съм бил един от участниците.
Ще стартира, следвайки хронологията на контактите ми с ген. Коцев.
Работата ми в българското разузнаване – Първо ръководство стартира през 1966 година, откакто бях “отработил” три години в IV-то, Техническото ръководство на Министерство на вътрешните работи. При това започнах и първите 13 години работих по линия на научно-техническото разузнаване.
От справката на Уикипедия се вижда, че ген. Коцев се връща като шеф на Първо главно управление (на ДС) през 1973 година, а до 1976 аз към момента работя по линия на Научно-техническо разузнаване, за което дава отговор Иван Иванич – заместител на бай Васил. На процедура през целия този интервал аз нямам стеснен длъжностен контакт с ген. Коцев. Но стана по този начин, че през май 1973 година, малко откакто той бе поел кормилото на българското разузнаване, получих персонално от него най-високата си “награда” в цялата ми трудова кариера. Това постави началото на персоналния контакт, само че за това малко по-късно.
През 1977 година започнах работа по линия на външно-политическото разузнаване и започнах подготовката си за резидент в Съединени американски щати. Оттогава датира и по-тесния ми длъжностен контакт с началника на разузнаването, само че до завръщането ми от Съединени американски щати – 1981 година - прекомерно епизодичен – при завръщане в отпуск и преди тръгване.
Истински непосредствен и регулярен контакт стартира след окончателното ми завръщане през 1981 година и то по един много непредвиден за мен метод.
Ден-два след кацането в София, някъде към края на август 1981 година, бях в кабинета на ген. Коцев.
Посрещна ме с изненадваща вест. Съобщи ми, че неговото персонално мнение и мнението на управлението на Управлението е било да поема работата на задокеанското направление. Докладвал е предлагането на министъра Димитър Стоянов, само че неговата реакция прекомерно изрично била да поема информацията и разбора (И&А). Казал е, че персонално ще ми заяви новината и надлежно ни чака в кабинета си.
Няма да влизам в детайлности, само че срещата, която последва, към момента ме кара да се запитвам случило ли се е. А повода е, че Стоянов ми заяви желанието си да ме направи заместител на разузнаването и да давам отговор за И&А, а аз отхвърлих. Започнах да потвърждавам, че ще бъда доста по-полезен на остарялата ми позиция – заместител на Научно-техническо разузнаване или в работата по оперативните посоки. Благодарих за доверието и високата служба, която се предлага, само че много ясно демонстрирах какво ме влече. И както се споделя, “насадих бай Васил на патешки яйца.” Защото идващия министерски въпрос, с много ядосана интонация беше: “Казали ли сте на Бояджиев за моето желание?” И ген.Коцев ще не ще трябваше да си “признае”.
Знаете, че в едно военизирано министерство единоначалието е главен принцип и закон. Димитър Стоянов можеше да завърши диалога с едно “Изпълнявайте!”, само че това не бе особено за неговия жанр на управление. С много по-спокоен звук той разпореди да карам натрупалата ми се през годините отпуска, подреди със брачната половинка да минем през санаториум на Министерство на вътрешните работи, с цел да укрепим здравето след многогодишния стрес. След това да почивам, само че да употребявам времето и да изложа вижданията си за това по какъв начин би трябвало да се провежда информационно-аналитичната активност в българското разузнаване, с цел да бъде на равнището на оперативните резултати и чак по-късно ще се върнем на диалога къде ще продължа трудовата си активност.
Министър Стоянов се оказа добър психолог.
Разсъжденията ми за това по какъв начин би трябвало да наподобява модерното разузнаване се разпростяха на 50-60 страници. Имаше някои толкоз фантастични оферти, че нямаше късмет да се одобряват. Поне по този начин си мислех.
Само един образец.
Тръгнах от непризнатия публично факт, че информационно-аналитичния отдел (VI-ти) на процедура беше “наказателната рота” на разузнаването. Нямаш вербовки, нямаш осезателни резултати в работата си в оперативните отдели, скарал си се с директните началници, доста приказваш и така нататък изхвърчаш и се озоваваш в “Шести”. И никакъв късмет да се върнеш на оперативна работа и да попаднеш още веднъж “на фронта”.
Какво предлагах?
В структурата на отдела трябваше да се появят нови звена и в допълнение нов щат от 15-16 индивида. Предлагах управлението на “Шести” да получи право на първи избор всред проучените претенденти за назначение.
И редица други “фантасмагории” във връзка с фрагментите, тяхното напредване и развиване, нови форми на работа и оценка на резултатите и така нататък
Разбира се, спазвайки йерархията, връчих “съчинението” си на ген. Коцев. Той го пусна на заместниците си и за огромна моя изненада получи утвърждение и съвсем никакви бележки. И откакто престоя към седмица на бюрото на министъра, той още веднъж ни привика.
Този път, откакто имах поддръжка на директните си началници, към този момент нямах предпочитание да оставя някой различен да осъществя вижданията ми. Министър Стоянов сложи едно огромно ДА на заглавната страница, връчи ми назад създаването, а на шефа разпореди: “Василе, желая да осигуриш цялостна поддръжка за реализирането на тези предложения”.
На идващия ден излезе и заповедта му за назначението ми като зам.-началник на разузнаването.
През май 1982 година аз за първи път бях член на българската делегацията на Московското заседание на братските разузнавания.
В една от паузите ген. Васил Коцев ме показа на шефа на съветското разузнаване ген. Владимир Крючков като новия началник на информацията и разбора. При това добави с усмивка и комизъм, че ми е даден подобен мандат за промени, че в случай че го осъществя, те ще би трябвало да се учат от нас.
Реакцията на Крючков беше мигновена и непредвидена. Извика ген. Николай Леонов – началник на тяхното ръководство за разбор и със съществено закачлив звук разпореди: “Николай, знам че след две седмици имаш среща с ген. Нуриега в Панама. Преди това отиди до София за няколко дни да видиш какво са тръгнали да вършат българските другари в твоята област. Ген. Коцев споделя, че ще би трябвало да се учим от тях.”
Така и стана.
Леонов дойде един ден след нашето връщане в София и в продължение на няколко дни коментирахме, обсъждахме и спорихме по концепциите, които бях изложил в моето виждане за министъра на вътрешните работи.
Ще прибавя единствено, че доста години след този случай, през 2000 година ген. Леонов написа на първа страница на общата ни книга “Разузнаването”: “Дорогой Тодор! Когда-то, я пытался чему-то учить тебя, а теперь с удовольствием учусь у тебя!”
* * *
Един от най-впечатляващите случаи в работата ми с директно присъединяване на ген. Коцев е обвързван с нашите дейности преди, по време и след интервенцията на Съединените щати против Либия “Елдорадо каньон”.
Има напълно съответна причина да опиша този случай. А тя е, че мои сътрудници в свои мемоари и издадена от тях книга приписват всичко направено на различен началник и изобщо не загатват Васил Коцев. А от началото до последното наше решение и деяние по тази история той е и създателят, и изпълнителят, и координаторът, и контрольорът, и отговарящият персонално за всяко едно деяние.
Като встъпление би трябвало да загатна, че все още на описваните събития българското разузнаване имаше извънредно значим и затова и извънредно конфиденциален източник на документалана разследваща информация. Васил Коцев е имал директно отношение към неговото основаване и потребление още от интервала на директната си оперативна работа и много преди да стане шеф на Първо основно ръководство. Като началник на разузнаването той беше директният адресат на тази информация и по негово разпореждане аз като началник на звеното за информация и разбор бях единствения с достъп до истинските документи. И мое персонално обвързване и отговорност беше обработката на тази документи, нейното обезличаване и потребление в осведомителни информации, които с подписа на Коцев и министър Стоянов стигаха до двама-трима държавни мъже – Първия – Тодор Живков, външния министър Петър Младенов и от време на време и военния министър ген. Добри Джуров. Тогава прецизно се спазваше правилото “Необходимост да се знае” и не натоварвахме държавните ръководители с информация, която нямаше директно отношение към техните отговорности. Друго предписание беше и разпореждането на министъра Димитър Стоянов настоящите информации за Тодор Живков да не надвишават една и в редки случаи една и половина страници. Разбира се, в съответни случаи това предписание можеше да бъде нарушено. Васил Коцев беше наясно, че обработката на информацията от този източник вършех персонално и нормално по късна доба, откакто бяха отпътували информациите от другите източници до своите получатели. А за тяхната подготовка се трудеха няколко десетки други готови осведомителни служащи, само че по този начин или другояче, цялата тази продукция минаваше още веднъж през мен и през шефа, който единствен имаше право на автограф преди да се появи и подписът на министъра.
Сега няколко думи за самата интервенция “Елдорадо каньон”.
* * *
Секретен сътрудник от осособена значимост!
СПРАВКА
за операцияЕлДорадоканьон
с предложение за подготовка на информация за полк. Муамар Кадафи
Операция Ел Д орадо каньон ( Operation El Dorado Canyon ) е кодовото име на военна интервенция на Съединени американски щати срещу Либия, планувана за през април 1986 година, в отговор на либийските дейности в залива Сидра и обвиняванията на Съединени американски щати към Либия в поддръжка на междунаро дния тероризъм.
Предпоставки
След поредност от терористични актове, през януари-март 1986 година Военноморски сили на Съединени американски щати (USN) организират демонстративни маневри в залива Сидра, при които се стига до въоръжен конфликт сред Съединени американски щати и Либия. След този конфликт на 2 април 1986 година на борда на аероплан на американската самолетна компания TWA над Гърция избухва бомба, която убива четирима американски жители, а на 5 април е осъществен бомбен атентат в дискотеката Ла Бел в Западен Берлин, при който умират двама американски военнослужещи и турска сервитьорка, ранени са 229 души. Съединени американски щати афишират, че и двете терористични акции са проведени от либийското разузнаване, а гърмежът в дискотеката става непосредствения мотив за военната интервенция.
Планиране и подготовка
Възможността за въздушен удар против Либия е обсъждана още през октомври 1985 година, когато е извършено обучение, при което е симулирана офанзива на либийско летище от самолети F-111Е от базата Апър Хейфорд в Англия. Обмисляна е даже опцията за привличането за сходна офанзива на свръхсекретните към момента F-117, само че след това тази концепция е изоставена.
Веднага след бомбения атентат в Западен Берлин стартира подготовка на действителна интервенция, условно наречена „ ЕлДорадо каньон “, предвиждаща нанасянето на въздушен удар по либийски обекти със силите на USAF (US Air Force) и USN (US Navy). За по-голяма сигурност е решено офанзивата да се състои единствено от една ударна вълна. Преценено е, че най-подходящите за осъществяването на сходна интервенция самолети на USAF са тактическите изтребители F-111F, основани в Англия. За директно присъединяване в удара са привлечени 18 F-111F от 48 TFW от база Лейкънхийт и 4 самолета за РЕБ EF-111 от база Апър Хейфорд.
Тъй като Италия , Испания и Гърция отхвърлят да дават свои бази за осъществяването на интервенцията, а Испания и Франция — да дават въздушното си пространство за прелитането на бойните самолети, се постанова да се възнамеряват направления, които заобиколят Пиренейския полуостров от юг, да завият над Гибралтарския пролив и да продължат на изток-югоизток над Средиземно море към задачите си.
За реализирането на този надалеч по-сложен полет са привлечени огромно количество самолети-цистерни от видовете KC-135 и KC-10А.
Предвижда се въздушното прикритие на самолетите на USAF да бъде осъществено от флотски изтребители F-14 от самолетоносачите “Корал Сий”и “Америка”, намиращи се край либийските крайбрежия. На ударните самолети на флота A-7E и F/A-18 е предоставена задачата по подавянето на средствата за Противовъздушна отбрана на Либия, а A-6E би трябвало да нанесат удари по земни цели.
Избрани са пет цели за нанасяне на удар. Три от тях са в региона на Триполи — казармите Баб ал-Азизия , базата за подготовка на бойни плувци Мурат Сиди Билал и военния бранш на летище Триполи — те би трябвало да бъдат атакувани от F-111F на USAF. Другите две цели са в региона на Бенгази — казармите ал-Джамахирия и летището Бенина — те са цел за А-6Е на USN.
* * *
На базата на тези и на данни от други източници, допълващи и потвърждаващи данните от главния документален източник, изготвих в подобаващ тип прикриваш истинските източници обезличена информация в много скъсен размер, която предлагах да стигне персонално до Кадафи, свеждайки до най-малко вероятните междинни звена и медиатори.
Знаех (неофициално), че “шефът”, ген. Васил Коцев, има всекидневен действен контакт с шефа (или един от заместниците) на иракското външно разузнаване и че няма други директни канали за контакт с либийците. Докладвайки плана на информацията за идната интервенция, показах мнение, че доколкото плануваните бомбардировки ще доведат до редица жертви и измежду цивилното население, има място, водени от чисто хуманни правила, да предупредим либийците за това, което ги чака. И че евнтуално това би могъл да направи персонално началникът посредством своя контакт с иракчанина.
Ген. Коцев отхвърли концепцията за иракската връзка. Подчерта опасенията си, че в случай че не се употребява обезпечен и сигурен канал има сериозна възможност информацията да стигне до Ленгли (щаб квартирата на Централно разузнавателно управление на САЩ – Централното разследващо ръководство на САЩ) и това да докара до тежки последствия за България във външната политика на Съединени американски щати.
Знаейки, че имам добър персонален контакт с външния министър на България от мандата си като консултант в Постоянното посланичество на Народна република България при Организация на обединените нации в Ню Йорк и резидент на Първо главно управление (на ДС) предложи персонално да срещна Петър Младенов със справката и предлагането да осведомяваме Кадафи. Вдигна телефона (правителствената ВЧ връзка) и в диалога си с Петър Младенов (между другото те бяха на “Петре” и “Василе”) му сподели, че потеглям с информация, която би трябвало да види. Очевидно макар всички уверения за сигурността на ВЧ връзката, той не й се доверяваше напълно и диалозите му постоянно бяха съобразени с това. Спомена, че ние не разполагаме с директен контакт до Кадафи.
Петър Младенов ме одобри незабавно.
Първата му реакция след прочитането на информацията бе да вдигне ВЧ-то: “Василе, този път надминахте себе си! Някой ще реши, че имате източник на най-високо равнище в Генералния щаб на Щатите.” Последва запитване: “Руснаците знаят ли информацията?” Очевидно, откакто получи негативен отговор, напътствието бе данните да стигнат непосредствено до Кадафи като наша информация, а не през Москва. И продължи, че той има своя директна връзка, посредством която може да се реализира предаването.
Какъв е бил каналът си остана загадка на Петър Младенов и Васил Коцев. Но по този начин или другояче, с висока възможност и от обособени несвързани информации позволявам, че това е бил италианския министър председател Бетино Кракси, с който Петър Младенов имаше добър персонален контакт.
Друг значим миг от този случай е обвързван с спомагателните сделки сред Петър Младенов и ген. Коцев. За тях научих в диалог с бай Васил и бяха доказани от последвалите събития.
Младенов предлага в подобаваща форма и в избрани граници да се осведоми българския дипломат в Триполи Филип Ишпеков за предстоящата интервенция и да се инструктира за ограниченията, които би трябвало да предприеме за предотвратяване състава на посолството. Младенов изключително съществено слага въпроса за активизиране на целия български медицински състав в Либия и при положение на такова нахлуване да се яви на работните си места и да бъде в дейна помощ на либийските лекари. За задачата предлага да извика Ишпеков в София (поводът е идният конгрес на БКП) и управителен представител на Първо главно управление (на ДС) да организира нужния диалог. “Инструктажът” е извършен в действителност в коридорите на Конгреса от заместника на ген. Васил Коцев – ген. Владо Тодоров.
Посланик Филип Ишпеков се оправя отлично с дадените му инструкции. При бомбардировките всички български медицински фрагменти са в лечебните заведения, за разлика от техните полски и филипински сътрудници.
Тука неизбежно поражда въпросът, за какво Кадафи разреши и даже инициира историята с нашите медицински сестри и чудовищните обвинявания против тях?
Аз бих показал две аргументи.
Първата е, че по това време българското разузнаване беше “прибрано” от Либия и нямаше нито в Триполи, нито в София държавни мъже, подготвени да припомнят на Кадафи, че ние сме му спасявали живота.
Не единствено това.
Българският министър-председател по това време, Иван Костов, даже си разреши обществено да допусне, че нашите медици може и да имат виновност!
А втората причина беше, че Кадафи приемаше “нова България” като нещо друго от България, на която трябваше да бъде признателен. И той много намерено беше декларирал пред почитан български политик, че у нас се води “несправедливо преследване” против неговия “добър приятел” Тодор Живков.
Но това е друга тематика.
А по какъв начин се развиха действителните събития?
Провеждане на интервенцията
“ЕлДорадо каньон” стартира на 14 април 1986 година в 17:45 h, когато от базата Милдънхол започват първите шест летящи танкера КС-135, последвани от други. Ударните F-111 изхвърчат в интервала 18:10—18:36 h и поемат по предначертания курс. В 22:30 h стартират да изхвърчат и палубните самолети от самолетоносачите.
Бойните дейности стартират в 23:45 h, когато ударните А-7Е на USN, след приближаването си към региона на Бенгази ниско над морската повърхнина, се издигат на височина над 100 m, с цел да предизвикат включването на радарите на либийската Противовъздушна отбрана. Веднага откакто либийските радари са засечени, по тях са изстреляни няколко антирадарни ракети от А-7Е, последвани от ракетите на идващите ги F/A-18. По този метод е отворен пътя на щурмовите самолети А-6Е, които нападат задачите си към 00:01 h.
Почти по едно и също време с офанзивата на задачите край Бенгази, самолетите EF-111 стартират да „ забиват “ РЛС към Триполи, а ударните F-111F прелитат на височина 60 m и скорост 600 km/h морския бряг над либийска територия в 00:01 h и, разграничени на три групи от по 6 самолета, се насочват към задачите си. Първо са ударени казармите ал-Азизия. Атаката е изцяло непредвидена, само че либийската Противовъздушна отбрана бързо се съвзема и открива гневен огън (продължил 2 h след края на удара). Трите групи общо взето поразяват задачите си (има два отхвърли на въоръжението), само че четвъртия аероплан от групата, атакуваща ал-Азизия, посрещнат от мощния огън на зенитната артилерия, не улучва и бомбите му нанасят вреди на цивилни здания, измежду които посолствата на Австрия , Франция (отказала въздушен кулоар за американските самолети) , Иран и Швейцария . (Сигурно си заслужава да си напомним по какъв начин при бомбардировките над Белград “по грешка” две ракети “Томахоук” удариха посолството на КНР - Централно разузнавателно управление на САЩ дало на Военновъздушни сили “стари карти”)
След бомбардировката самолетите се насочват към Средиземно море, където при прелитането на бреговата линия един F-111 от първата група се взривява във въздуха, евентуално изумен от средствата за Противовъздушна отбрана. По противоположния път различен F-111 каца наложително в Испания, заради проблеми с мотора, допустимо е също да е обиден от противовъздушния огън. Останалите самолети наред кацат в базите си в Англия в интервала 5:45—6:30 h локално време.
Авиацията на USN не понася никакви загуби — последните F/А-18 кацат на палубата на самолетоносача Америка в 0:53 h[7], а ударните А-6Е се завръщат към 01:00 h.
Резултати от интервенцията
Съединени американски щати декларират, че като цяло задачите на интервенцията са реализирани. Те губят един аероплан, чийто екипаж от двама души умира.
Освен загубите в техника, либийските жертви се правят оценка на към 60 убити военни и цивилни. Либийският водач Муамар Кадафи не пострадва при офанзивата. Смъртта му не е измежду публично оповестените цели , (но няколко бомби падат върху резиденцията му, умира осемнайсетмесечната му осиновена щерка Хана, а години по-късно държавният секретар Хилари Клинтън като прероден Гай Юлий Цезар, когато й рапортуват за линча над Кадафи, вместо известното “VINA, VIDI, VICI” декларира “Дойдох, видях и той умря!”)
Според някогашния италиански министър-председателДжулио Андреоти и Абдел Рахман Шалкам (външен министър на Либия в интервала 2000-2009 г.), той е предизвестен от тогавашния министър-председател на Италия Бетино Кракси за идната офанзива и съумява да се укрие . ( По всяка възможност това е бил каналът, които е употребявал Петър Младенов, с цел да прати информацията . Важното е, че Кадафи тъкмо е знаел от кого идва информацията. Това се удостоверява от най-малко три обстоятелството – заявката на Кадафи по либийското радио сутринта след нападението – “Американците желаеха да ни изненадат, само че една братска страна доста преди този момент ни бе предупредила”; срещата му с българския дипломат Филип Ишпеков в държавния бункер сутринта след атаката; либийския боен транспортен аероплан на летище София, за който ще стане дума по-късно.)
Последствия
Реакцията на Либия
На идващият ден след ударите (16 април) Либия изстрелва няколко ракети Скъд по база на американската брегова защита на италианския остров Лампедуза, които прелитат над задачата си и падат в морето.
Муамар Кадафи декларира, че е извоювана „ грандиозна военна победа над Съединени американски щати “, а казусът е употребен, с цел да се преименува публично страната във Велика социалистическа национална Либийска арабска джамахирия. Либийската страна упреква Съединени американски щати в надменност, самозабравяне от мощта си и блян към международна доминация.
Реакцията на интернационалната общност
На 20 ноември 1986 година Общото заседание на Организация на обединените нации приема резолюция 41/38, която осъжда въздушния удар против Либия, обявявайки го за нарушаване на Устава на Организация на обединените нации и на интернационалното право. Атаката е остро наказана и от Движението на необвързаните страни, Лигата на арабските страни и страните от социалистическия лагер. Съветският съюз реагира доста внимателно, макар че се причислява към обвиняванията в експанзия, — по това време напрежението в интернационалната конюнктура доближава сериозно високи равнища, което не е в съветски интерес и по тази причина Съюз на съветските социалистически републики на практика се лимитира единствено с анулацията на заплануваното посещаване в Съединени американски щати на външния министър Едуард Шеварднадзе.
Априорно знае се, че по принцип най-близко до дипломацията стои външно-политическото разузнаване. А професионално най-общи характерности има в специалностите на дипломата, журналиста и разузнавача.
До огромна степен разузнаването е дипломация с друга палитра на употребяваните средства. И не е изненадващо, че в някои страни разузнаването е директно обвързвано или подчинено на външнополитическото ведомство.
България не е нещо по-различно. И доколкото външно-политическото разузнаване би трябвало да работи в синхрон с държавната външна политика, просто е наложително неговата активност да се организира в цялостна съгласуваност с Министерство на външните работи и в множеството случаи на равнището на неговото управление и персонално с министъра на външните работи.
Генерал Васил Коцев постоянно се е управлявал от тези условия в връзките сред ръководеното от него ведомство и Министерството на външните работи. Определено помагаше и фактът, че имаше близки персонални връзки както с министър Петър Младенов, по този начин и с неговите заместници, началници на отдели и посланиците на България в страните, в които беше показано нашето разузнаване. И едно от строгите му условия към резидентите и оперативния състав зад граница е било да са изрядни в осъществяване на условията на съответното прикритие.
А в този момент една радостна история, която стана известна с шеговитото заглавие за това “Кой изяде портокалите на разузнаването?”
Седмици или месец след описаната интервенция българското въздушно пространство е нарушено от либийски транспортен аероплан, който желае позволение да кацне на летище София. Държат го да кръжи край София, до момента в който казусът се рапортува до Генералния щаб на Българска народна армия и персонално на министъра ген. Добри Джуров. В последна сметка позволение е обещано. Самолетът каца и се оказва, че е претрупан с портокали, изпращани по разпореждане на “Полковника” като подарък за външно министерство.
Министерство на външните работи получава пратката и управлението, без да е наясно по каква причина се получава този “дар”, взема решение да се разпредели по профсъюзна линия за целия състав – дипломатически, административен и механически на Министерството. И в края на работния ден всички чиновници си потеглят с найлонови торбички, цялостни с портокали – по това време към момента дефицитни по магазините.
Близък другар от профкомитета на Министерството ми заяви по телефона новината и незабавно ми стана ясно какъв е мотивът за този “подарък”. Моментално бях в кабинета на началника и го осведомих какво се случва с “нашите” портокали.
Генерал Коцев подвигна ВЧ-то и последва съвсем буквално следния диалог:
“Абе Петре, твойте хора с непозната пита помен вършат! Защо ни ядете портокалите?”
Очевидно Петър Младенов стартира да се извинява и да дава обещание, че схваща, че остават в дълг и ще намерят метод да ни компенсират. Разбира се, целият диалог беше съпроводен с съвместен смях. А казусът остана в историята като питането: “Кой изяде портокалите на разузнаването?”
На финала ще споделя това, което излиза от обсега на чисто служебните взаимоотношения и има най-вече персонален темперамент.
Както към този момент загатнах, най-високата премия, която съм получавал в цялата си трудова кариера, не е била медал, грамота, покачване, признателност или някаква друга форма на самопризнание.
Това беше персоналното решение на военачалник Васил Коцев да ми разпореди през май 1973 година и в годините по-късно да бъда “спътник” на шпионина на ХХ век Ким Филби при неговите визити в България.
Цялата история за това по какъв начин вследствие на решението на бай Васил се роди едно вечно запаметяващо се другарство с тази разследваща легенда съм описал в детайли в книгата си “Ким Филби – Шпионинът – Човекът”, която излезе през 2012 година – стогодишнината от рождението на Ким, на български, съветски и британски език.
Няма да я разказвам отново.
Това, което не съм направил в тази книга, желая да направя в този момент, доста години откакто бай Васил ни е напуснал, а аз нямах опцията да го направя, до момента в който беше тук.
БЛАГОДАРЯ ти, други генерал-лейтенант Васил Коцев, че възлагайки ми тази отговорност, ти ме награди с най-високото професионално отличие – дружбата с един извънреден човек. А непосредствения контакт с Ким Филби беше съпроводен и с много случаи на непосредствен персонален контакт с двама огромни български разузнавачи – генералите Васил Коцев и Стоян Савов. За мен остават незабравими срещите край Пампорово, на хижата “Момчил Юнак”, на Паметника на илинденци и преображенци, в София, във Велико Търново, в Созопол, на Слънчев бряг. Вие бяхте най-близките му български другари, а това ми даде опция да се срещна и с вашите фамилии.
БЛАГОДАРЯ!
Къщата, в която е живял Ким Филби като резидент на британското разузнаване в Истанбул на брега на Босфора. Снимката е подарък от ген. Коцев на “Шпионина на ХХ век”
Стоян Савов, Руфина Филби, Ким Филби, Ангелина Коцева, Мая Савова, Васил Коцев
Савов, Вълчева, Пухова-Филби, Ким Филби, Савова, Коцева
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ